Постинг
12.06 18:32 -
Какво казва един от водачите на предстоящото въстание във Великобритания във връзка с опита за обезглавяване в Белфаст и политкоректното убийство на Хенри Новак
Той говори с гласа на разума, обръщайки се към легиона със сър Кирчо начело, бидейки абсолютно наясно, че въпросният легион със сър Кирчо начело разбира точно толкова от разумни думи и добро, колкото, да речем [всеки може да си вмъкне любимото сравнение за такива случаи].
А че Пол Бърч е сигурен като един от водачите на предстоящото въстание, се вижда в кратката му визитка: специалист по борба с тероризма, бивш полицай, който няма да има никакви проблеми със съвестта да използва уменията и качествата си в битката с терористите, които тероризират Великобритания, както тия по улиците, така и онези, които ги покровителстват от най-високо.
----------------------------
https://europeanconservative.com/articles/commentary/are-we-allowed-to-be-angry-yet-prime-minister/
Когато правителствата спрат да слушат, обществата пламват
https://europeanconservative.com/wp-content/uploads/2026/06/Belfast-June-10-2026-e1781180835761.jpg
Маскирани протестиращи стоят пред полицейска блокада, която им пречи да стигнат до хотел, за който се смята, че приютява мигранти, в Гленгормли, северно от Белфаст, Северна Ирландия, на 10 юни 2026 г.
ХЕНРИ НИКЪЛС / AFP
Литанията от брутални несправедливости продължава да расте, но елитите се интересуват повече от това как се изразяваме по този повод - а не какво казваме.
Пол Бърч - 12 юни 2026 г
В Белфаст, Северна Ирландия, насилието бушуваше навред тази седмица след предполагаемия „опит за обезглавяване“ на местен мъж от суданец, търсещ убежище. Горяха автомобили, пътищата бяха блокирани с горящи контейнери за отпадъци, ужасени семейства биваха извеждани от домовете им под полицейска охрана. Тези безредици си дойдоха по реда след гражданските бунтове в Саутхемптън, Англия, провокирани от убийството на 18-годишния Хенри Новак от сикха Викрум Дигва и публикуването на наистина скандални кадри от полицейска бодикамера, разкриващи ужасяващото отношение от страна на ченгетата към очевидно умиращия Хенри.
Но при съвременното отношение на политическата класа, че "всичко е ОК", според нея осъждането на безредиците е достатъчно. И тя не е научило абсолютно нищо. Осъждането е лесно. Това позволява на министри, коментатори и длъжностни лица да заемат позата на морално превъзходство, като същевременно загърбват обществения гняв, мъка и отчуждение зад тези сцени. Това не е лидерство. Това е страхливост.
За пореден път Великобритания и по-широка Европа стават свидетели на мрачно познати модели. Шокиращо престъпление предизвиква обществен гняв и настоява за отговори. Вместо да обърне внимание на тези страхове, върхушката чете лекции на обществото, заклеймява несъгласието и настоява, че истинският скандал не била провалената политика, а тези, които я поставяли под въпрос. Върхушката очаква от хората да гледат хаоса и липсата на обществена безопасност и да бъдат щастливи да чуят, че истинската опасност всъщност се спотайвала в тяхната реакция. Ето защо обществото вече не вярва на сладките приказки.
Предполагаемият опит за убийство в Северна Ирландия не се случи във вакуум, както и гневът, който последва. По целия Британски остров хората наблюдават как общностите им биват трансформирани без съгласието им, опасенията им биват отхвърляни като предразсъдъци, а властта ги засрамва за неправилното им поведение. Казва им се, че масовата миграция е нещо несъмнено добро, дори когато живеят под все по-нарастващо финансово бреме във връзка с жилищата, училищата и болниците, по-слабо социално доверие и сериозни – често смъртоносни – престъпления.
Както зверството в Белфаст, така и сърцераздирателната сцена на убийството на Хенри Новак символизират това все по-ширещо се чувство за изоставеност и безнадеждност. Това не са само лични трагедии, но те представят пряко доказателство, че властимащите са по-загрижени да контролират политическия смисъл на събитията, отколкото да се изправят пред реалността им.
Ето защо случаи като този на Хенри причиняват такава дълбока болка. Те кристализират страха, че когато обикновените хора страдат, мощните институции реагират по-скоро идеологически, отколкото хуманно; че вместо да види един тежко ранен тийнейджър, нуждаещ се от защита и справедливост, полицията се фокусира върху тълкуването на събитието чрез езика на расата и предразсъдъците. Те са готови мигновено да контролират езика, отколкото да защитават жертвите, и по-склонни да управляват нарратива, отколкото да се изправят пред жестоката очевидност.
Това, което прави тези ситуации толкова огнеопасни, и в буквалния и в преносния смисъл на думата, не е само имиграцията. Това е пренебрежението, проявявано към всички, дълбоко разтревожени и загрижени във връзка с тази трагедия. Отново и отново на европейските граждани се напомня, че притесненията им са срамни прояви и че преживяното от тях има по-малко значение от деликатните емоции на онези хора, които рядко носят последиците от решенията, които те вземат и съответно върху които те действат в живота.
В продължение на десетилетия на британските общности от работническата класа им е било нареждано да се съгласяват безгласно с решения, взети над главите им от политици, държавни служители, учени и активисти, на които само по изключение им се налага да понасят бремето на обикновения британец. Когато жителите се противопоставят на бързата промяна, те биват опетнявани като ретрогради. Когато се тревожат във връзка с ширещата се неспирна престъпност, биват обвинявани в насаждане на страх. Когато те говорят за липса на социално сближаване, биват заклеймявани като екстремисти. Те не получават отговори на въпросите си и несъгласието им изобщо не се обсъжда с разумни и разбираеми думи. Хората могат да търпят много, но не завинаги, усещането, че са третирани с презрение в собствената си страна.
Резултатът представлява дълбока криза на доверието. Милиони вече не гледат на политическата класа просто като на някаква далечна или некомпетентна, а като активно враждебна към опасенията на обикновените хора. Те гледат как лидерите защитават официални, прогресивни партийни линии, вместо да се изправят срещу болезнените реалности, докато страховете на обикновените хора биват игнорирани, биват подигравани или цензурирани. И все пак доверието зависи от вярата, че уж неутралните институции ще действат справедливо, ще казват истината и ще поставят благосъстоянието на гражданите над политиката. След като обаче тази вяра умре, обществото застава на една много опасна почва.
Нищо от това, разбира се, не оправдава насилието. Бунтовете са разрушителни и саморазрушителни. Те ужасяват невинни семейства, нанасят щети на жилищните квартали и дават всяко морално предимство на онези, които предпочитат да осъдят безредиците, отколкото да се изправят срещу причините за тях. Но вълненията не могат да бъдат разбрани или предотвратени, ако всяко изригване на гняв се отхвърля като невежество, расизъм или дезинформация. Това не решава проблема; то само го изостря.
По-дълбокият проблем е огромната и разширяваща се пропаст между управляващи и управлявани. Великобритания все повече се управлява от самоомразен елит, който изглежда неспособен или не желае да разбере хората, които ръководи. Той изисква толерантност, като същевременно почти не демонстрира каквото и да било съгласие, говори за демокрация, като същевременно пренебрегва общественото мнение, когато е неудобно, и следва миграционни политики, на които обикновените работещи хора многократно са се противопоставяли. Всяко противоречие задълбочава вярата, че един набор от правила се прилага за почти изключително монокултурната управляваща класа, а друг - за всички останали. След като това убеждение се утвърди, то става политически експлозивно.
Пожарите в Белфаст ще утихнат, повредените имоти и унищожените автомобили ще бъдат компенсирани и новинарският цикъл ще си продължи, все едно нищо не се е случило. Но гневът зад тези сцени няма да изчезне, само защото уважавани хора са го заклеймили. Той ще си стои дотогава, докато лидерите на Великобритания и Европа спрат да третират обществения страх и несъгласието като неща, които трябва по скоро да бъдат заглушени, отколкото да бъдат изслушани.
Саутхемптън и Белфаст не са изолирани отклонения. Те са предупреждения. Ако тези предупреждения бъдат пренебрегнати, те няма да са последните. И върхушката тогава вече няма да може да изпищи, че не е била предупредена.
Пол Бърч е бивш полицай и специалист по борба с тероризма. Можете да четете неговия Substack тук.
Етикети: Белфаст, върхушка, Северна Ирландия, Пол Бърч, протести, Великобритания, жертви на масовата миграция
А че Пол Бърч е сигурен като един от водачите на предстоящото въстание, се вижда в кратката му визитка: специалист по борба с тероризма, бивш полицай, който няма да има никакви проблеми със съвестта да използва уменията и качествата си в битката с терористите, които тероризират Великобритания, както тия по улиците, така и онези, които ги покровителстват от най-високо.
----------------------------
https://europeanconservative.com/articles/commentary/are-we-allowed-to-be-angry-yet-prime-minister/
Когато правителствата спрат да слушат, обществата пламват
https://europeanconservative.com/wp-content/uploads/2026/06/Belfast-June-10-2026-e1781180835761.jpg
Маскирани протестиращи стоят пред полицейска блокада, която им пречи да стигнат до хотел, за който се смята, че приютява мигранти, в Гленгормли, северно от Белфаст, Северна Ирландия, на 10 юни 2026 г.
ХЕНРИ НИКЪЛС / AFP
Литанията от брутални несправедливости продължава да расте, но елитите се интересуват повече от това как се изразяваме по този повод - а не какво казваме.
Пол Бърч - 12 юни 2026 г
В Белфаст, Северна Ирландия, насилието бушуваше навред тази седмица след предполагаемия „опит за обезглавяване“ на местен мъж от суданец, търсещ убежище. Горяха автомобили, пътищата бяха блокирани с горящи контейнери за отпадъци, ужасени семейства биваха извеждани от домовете им под полицейска охрана. Тези безредици си дойдоха по реда след гражданските бунтове в Саутхемптън, Англия, провокирани от убийството на 18-годишния Хенри Новак от сикха Викрум Дигва и публикуването на наистина скандални кадри от полицейска бодикамера, разкриващи ужасяващото отношение от страна на ченгетата към очевидно умиращия Хенри.
Но при съвременното отношение на политическата класа, че "всичко е ОК", според нея осъждането на безредиците е достатъчно. И тя не е научило абсолютно нищо. Осъждането е лесно. Това позволява на министри, коментатори и длъжностни лица да заемат позата на морално превъзходство, като същевременно загърбват обществения гняв, мъка и отчуждение зад тези сцени. Това не е лидерство. Това е страхливост.
За пореден път Великобритания и по-широка Европа стават свидетели на мрачно познати модели. Шокиращо престъпление предизвиква обществен гняв и настоява за отговори. Вместо да обърне внимание на тези страхове, върхушката чете лекции на обществото, заклеймява несъгласието и настоява, че истинският скандал не била провалената политика, а тези, които я поставяли под въпрос. Върхушката очаква от хората да гледат хаоса и липсата на обществена безопасност и да бъдат щастливи да чуят, че истинската опасност всъщност се спотайвала в тяхната реакция. Ето защо обществото вече не вярва на сладките приказки.
Предполагаемият опит за убийство в Северна Ирландия не се случи във вакуум, както и гневът, който последва. По целия Британски остров хората наблюдават как общностите им биват трансформирани без съгласието им, опасенията им биват отхвърляни като предразсъдъци, а властта ги засрамва за неправилното им поведение. Казва им се, че масовата миграция е нещо несъмнено добро, дори когато живеят под все по-нарастващо финансово бреме във връзка с жилищата, училищата и болниците, по-слабо социално доверие и сериозни – често смъртоносни – престъпления.
Както зверството в Белфаст, така и сърцераздирателната сцена на убийството на Хенри Новак символизират това все по-ширещо се чувство за изоставеност и безнадеждност. Това не са само лични трагедии, но те представят пряко доказателство, че властимащите са по-загрижени да контролират политическия смисъл на събитията, отколкото да се изправят пред реалността им.
Ето защо случаи като този на Хенри причиняват такава дълбока болка. Те кристализират страха, че когато обикновените хора страдат, мощните институции реагират по-скоро идеологически, отколкото хуманно; че вместо да види един тежко ранен тийнейджър, нуждаещ се от защита и справедливост, полицията се фокусира върху тълкуването на събитието чрез езика на расата и предразсъдъците. Те са готови мигновено да контролират езика, отколкото да защитават жертвите, и по-склонни да управляват нарратива, отколкото да се изправят пред жестоката очевидност.
Това, което прави тези ситуации толкова огнеопасни, и в буквалния и в преносния смисъл на думата, не е само имиграцията. Това е пренебрежението, проявявано към всички, дълбоко разтревожени и загрижени във връзка с тази трагедия. Отново и отново на европейските граждани се напомня, че притесненията им са срамни прояви и че преживяното от тях има по-малко значение от деликатните емоции на онези хора, които рядко носят последиците от решенията, които те вземат и съответно върху които те действат в живота.
В продължение на десетилетия на британските общности от работническата класа им е било нареждано да се съгласяват безгласно с решения, взети над главите им от политици, държавни служители, учени и активисти, на които само по изключение им се налага да понасят бремето на обикновения британец. Когато жителите се противопоставят на бързата промяна, те биват опетнявани като ретрогради. Когато се тревожат във връзка с ширещата се неспирна престъпност, биват обвинявани в насаждане на страх. Когато те говорят за липса на социално сближаване, биват заклеймявани като екстремисти. Те не получават отговори на въпросите си и несъгласието им изобщо не се обсъжда с разумни и разбираеми думи. Хората могат да търпят много, но не завинаги, усещането, че са третирани с презрение в собствената си страна.
Резултатът представлява дълбока криза на доверието. Милиони вече не гледат на политическата класа просто като на някаква далечна или некомпетентна, а като активно враждебна към опасенията на обикновените хора. Те гледат как лидерите защитават официални, прогресивни партийни линии, вместо да се изправят срещу болезнените реалности, докато страховете на обикновените хора биват игнорирани, биват подигравани или цензурирани. И все пак доверието зависи от вярата, че уж неутралните институции ще действат справедливо, ще казват истината и ще поставят благосъстоянието на гражданите над политиката. След като обаче тази вяра умре, обществото застава на една много опасна почва.
Нищо от това, разбира се, не оправдава насилието. Бунтовете са разрушителни и саморазрушителни. Те ужасяват невинни семейства, нанасят щети на жилищните квартали и дават всяко морално предимство на онези, които предпочитат да осъдят безредиците, отколкото да се изправят срещу причините за тях. Но вълненията не могат да бъдат разбрани или предотвратени, ако всяко изригване на гняв се отхвърля като невежество, расизъм или дезинформация. Това не решава проблема; то само го изостря.
По-дълбокият проблем е огромната и разширяваща се пропаст между управляващи и управлявани. Великобритания все повече се управлява от самоомразен елит, който изглежда неспособен или не желае да разбере хората, които ръководи. Той изисква толерантност, като същевременно почти не демонстрира каквото и да било съгласие, говори за демокрация, като същевременно пренебрегва общественото мнение, когато е неудобно, и следва миграционни политики, на които обикновените работещи хора многократно са се противопоставяли. Всяко противоречие задълбочава вярата, че един набор от правила се прилага за почти изключително монокултурната управляваща класа, а друг - за всички останали. След като това убеждение се утвърди, то става политически експлозивно.
Пожарите в Белфаст ще утихнат, повредените имоти и унищожените автомобили ще бъдат компенсирани и новинарският цикъл ще си продължи, все едно нищо не се е случило. Но гневът зад тези сцени няма да изчезне, само защото уважавани хора са го заклеймили. Той ще си стои дотогава, докато лидерите на Великобритания и Европа спрат да третират обществения страх и несъгласието като неща, които трябва по скоро да бъдат заглушени, отколкото да бъдат изслушани.
Саутхемптън и Белфаст не са изолирани отклонения. Те са предупреждения. Ако тези предупреждения бъдат пренебрегнати, те няма да са последните. И върхушката тогава вече няма да може да изпищи, че не е била предупредена.
Пол Бърч е бивш полицай и специалист по борба с тероризма. Можете да четете неговия Substack тук.
Етикети: Белфаст, върхушка, Северна Ирландия, Пол Бърч, протести, Великобритания, жертви на масовата миграция
Тагове:
Вълнообразно
Футбола умре с краля -Великият Пеле.
Бъди като нея, хлапе!
ПОЧЕМУ НЕМЦЫ ПРАВИЛИ РОССИЕЙ? Тайна русс...
Бъди като нея, хлапе!
ПОЧЕМУ НЕМЦЫ ПРАВИЛИ РОССИЕЙ? Тайна русс...
Няма коментари
